В един ден си щастлив, а в друг не си.
и сякаш като в самолет, без пилот.
са чувствата объркани и мислите ти.
Човек сам да бъде,просто съществува.
Без тръпка, живец и в себе си - любов
всеки ден на щастлив с усмивка да се преструва.
а буквално да бъде свободен - не е готов.
Странен е този прекрасен живот.
Ти безсилен и слаб пред него да стоиш.
Когато той смее се в лицето ти,
защото от болка в гъдите ти - крещиш.
В следващ ден обаче да си спокоен,
защото до себе си, ти имаш човек,
който ще те успокои и нежно погали,
за да не плачеш, че сърцето ти хванало е лед.
Странен е тоз живот - за едни хубав, за други не.
Странно е как песента му в нас звучи.
Странно е как днес сме добре, а утре зле,
защото живота е - кръв, изпитание, сълзи.
Скрита в прегръдката на мрака,
вървя сляпо с голяма тревога,
че нещо страшно отвъд ме чака,
и, че да продължа така - не мога.
Това ли е животът ми питам,
това ли е пътят по който вървя?
Сляпа в живота си да скитам,
да страдам и да скърбя?
Каква е тази моя съдба?
Щом да живея ме е страх ...
стискам юмрук и мисля как така
живота си проиграх ...
Не ми е тъжно. Чувствам умора,
в дълбините на моята душа,
ще дойде ден, когато от изнемога,
ще прережа гръкляна си с нож в ръка.
Някога исках да имам живот,
не като този, който е сега ...
и не да бъда със сърце на робот,
или с примряла в себе си душа.
Това е, просто мълчание ми остана,
нямам желание вече за нищо ..
тая в себе си не една голяма рана,
и липсва ми от миналото - всичко!
Прегракнах, свих поглед и глава,
примирявайки се с всичко до днес,
отначало още по грешен завой завих
който не ми придава никаква чест!
Нямам желание за продължение,
по този начин на живот да живея,
не ме интересува хорското мнение,
сълзите си неуморно всеки ден ги лея.
Разбираш ли, кажи ми ...
Чувствам някаква тежка празнота ..
някои хора оставиха в мен следи,
заради които днес роня сълза след сълза.
Как да превъзмогна всичко това,
някой да ми каже как?
как да изляза от тъмната гора,
щом да намеря изход не мога!
и всичко отново се повтаря,
а аз с крак тропам тромаво
и почвам с думите да си играя.
Слънцето навън слабо пече,
а студът цари в захлас,
но вий потрийте двете си ръце
стоите пред каминката за час.
Така и вие ще стоплите душата си,
и ще лепнете усмивка на лице,
хора сме все пак, хора сме ние,
и притежаваме разум, душа и сърце.
Слънцето днес се е свило,
и изчезват птиците, и уютните гнезда,
Кажете сега, кое е правото мерило-
да си човек - долу или звезда?
Смисъла е всякакъв в стиха,
няма точно определена тема,
всяка дума тука мога да побера,
такава е моята едничка система.
Избери дали ангел, или дяволско котило
в далечната блещукаща светлина,
или ще бъдеш за някого всичко мило
обречен да живееш тук - в света.
Може да не ти харесва четецо, че пиша така,
знам ли, може да ти е скучно, дори,
но аз в думите откривам - светлинка
това е - душата в мен гори.
Гори за нещо повече и повече,
просто искам да бъда това, което съм,
по правилата не се съобразявам вече,
това съм аз - красив, монотонен звън.
От мен само едно нещо запомни,
животът оставя дълги безсънни нощи,
и разровени, пропиляни мечти,
и сърцето надделява, заради което спомена - боли.
Снега безспирно вали ли, вали,
и в гъстата, влажна мъгла,
душата на човек от студ боли.
Зимата е яростна жена,
повтаряща се овехтяла касета,
тъжна, потънала в самота,
като старица вечна и клета.
Снегът похлопваше жестоко,
на старата ни входна врата,
а в мен чувството дълбоко
усещаше, болка, мъка и тъга.
Не една болка си прокрадва,
пътека бяла към сърцето ми
раждаща в мен непоносима вина,
прозираща се тъжна от лицето ми.
