Зимата приижда лека, полека,
с мощна сила и бурен вятър,
И сякаш тогаз със стоманени въжета,
Зимната приказка пристига при нас. 
Тази ледено студена обвивка
Отгоре със скреж от сребро,
Дала на душите ни малко почивка,
И на сърцата - надежда заблудена.
Е два, три месеца ще е, нали ..
Само толкова и идва Пролет,
Малко ще помръзнем, ще ни боли,
Но така или иначе всеки сезон е полет! 

Тиха като водата, тъмна, като вечерта, 
включвам си тъжна музиката и вървя 
по улиците разхождам се и плача, 
разсъждавайки колко гаден е света.
Колко болка се крие зад маската в мен,
колко страдания си причиних за нищо... 
и така съм всеки следващ ден, 
продължава да ми липсва всичко! 
В сърцето ми изградиха стена, 
от олово, желязо и стомана, 
хора на които дарих си обичта, 
хора, които оставиха в мене - рана. 
Но не си направихте сметка, че и аз,
като вас съм човек 
триете се в мен, като гумена подметка, 
и продължавате напред.
Има ли смисъл във всичко това, 
какво съм ви направила, забога?
Загубих надежда в мен, в любовта, 
загубих вяра, че да продължа ще мога.
Не е честно! Казвам.
И питам що за хора сте вие?
да продължа да се боря - отказвам. 
няма за какво повече да съжаля!
Рева, като малко дете и ме боли, 
сърцето, душата ми, същността 
от очите ми дъжд не спира да вали
загубих себе си в безкрайността.
Уморих се, да бъда силна, да разбирам, 
искам просто да бъда това, което съм, 
защото чувствам вече, че умирам, 
въпреки че ми се иска това да е сън.
Паля свещ след свещ и вярвам, 
че всичко ще се оправи някой ден, 
слагам усмивка и пак продължавам, 
да бягам ли, да бягам, бягам!
Някъде из кръгозора небесен, 
някъде из тъмните поля,
но знам,като лъв, зъл и бесен
ще ме преследва живота и в смъртта.
Въпреки че, иска ми се, да е различно, 
и всеки следващ ден за мен, 
да е от усмивки и щастие, 
радост и любов и още нещо-озарен.

Тиха като водата, тъмна, като вечерта, включвам си тъжна музиката и вървя по улиците разхождам се и плача, разсъждавайки колко гаден е света. Колко болка се крие зад маската в мен, колко страдания си причиних за нищо... и така съм всеки следващ ден, продължава да ми липсва всичко! В сърцето ми изградиха стена, от олово, желязо и стомана, хора на които дарих си обичта, хора, които оставиха в мене - рана. Но не си направихте сметка, че и аз, като вас съм човек триете се в мен, като гумена подметка, и продължавате напред.
Има ли смисъл във всичко това,
какво съм ви направила, забога?
Загубих надежда в мен, в любовта,
загубих вяра, че да продължа ще мога.
Не е честно! Казвам.
И питам що за хора сте вие?
да продължа да се боря - отказвам.
няма за какво повече да съжаля!
Рева, като малко дете и ме боли,
сърцето, душата ми, същността
от очите ми дъжд не спира да вали
загубих себе си в безкрайността.
Уморих се, да бъда силна, да разбирам,
искам просто да бъда това, което съм,
защото чувствам вече, че умирам,
въпреки че ми се иска това да е сън.
Паля свещ след свещ и вярвам,
че всичко ще се оправи някой ден,
слагам усмивка и пак продължавам,
да бягам ли, да бягам, бягам!
Някъде из кръгозора небесен,
някъде из тъмните поля,
но знам,като лъв, зъл и бесен
ще ме преследва живота и в смъртта.
Въпреки че, иска ми се, да е различно,
и всеки следващ ден за мен,
да е от усмивки и щастие,
радост и любов и още нещо-озарен.

Докато сърцето ми бие съм жива, 
и няма да се предам пред нищо,
горда съм, но не и горделива, 
от болката, надеждата ми е по-голяма.
Надежда за хубаво бъдеще,
изпълнено с усмивки и любов,
надежда за нов живот, 
в който няма тъжен вик и зов.
Днес тежко, тежко плача, 
все още спомените ми пречат,
но знам ще се науча да не тача
нито един спомен без вина и срам.
Докато сърцето ми отляво бие
ще бъда силна и няма да се предам,
всяка сълза от лицето си ще трия,
и път на болката си няма да дам.
Колкото и душата ми да се разкъсва
колкото и да ми се иска да крещя,
колкото ще такта на сърцето ми да прекъсва,
Да живея ще продължа..

Превърнах се в това, което
на никой не бих пожелала,
за мама и тати съм дете проклето
за себе си не съм живяла.
Живот не знам какво е,
всеки втори ме клевети,
паднах и оставам на колене,
сама, ронейки сълзи. 
Не зная вече какво да направя, 
душа, сърце-всичко в мен гори 
усещам непрестанно се давя
в океан от загубени мечти. 
Сякаш нож пробожда сърцето ми, 
и не мога нищо да забравя
и загубата на хората, които обичам, 
просто  със себе си
не мога да се справя.
Небето черно е над мен, 
и вали,не мога на удара да отвърна
но подхранвам надежда всеки ден, 
въпреки че знам-времето назад не мога да върна.