Нощем гледам звездите,
докато не заспя спокойно,
и сълзите ми текът от очите,
зарад" съвестта ми виновна.
И пак, и пак си повтарям,
че нищо в живота честно не е,
и отново си внушавам,
колко изморено е моето сърце.
Зарад" случаи и тежки дни,
зарад" обстоятелства и моменти,
ьзарад" спомени окъпани от сълзи
И преминали през живота ми клиенти.
Няма кого да обвинявам, освен себе си
сама чертая пътя си в живота,
днес мога само да съжалявам,
че се чувствам като вече изпята нота.

Тъжно ми е, да, не отричам, съвестта прекалено ми тежи, семейството си още го обичам, и това, че го няма - боли.

Чувствам празнота, това е, знам, отдавна не е същото .. затова сърцето ми плаче и ридае а в душата ми неспирно вали.

Себе си толкова намразих
защото днес могло е, да е друго, но много от обещанията си не спазих, и душата ми се съдира да реве.

И болката отвътре ме разкъсва в душата ми черно е, като катран а сърцето ми на парчета се пръсва друго от себе си не мога да дам.

 Помня как украсявахме елхата,
и на Коледа се усмихваме,
помня как нареждахме софрата,
и силно, силно се обичахме.

Вечеряхме заедно на масата,
пяхме и танцувахме до зори 
вдигахме за наздраве чашите,
смяхме се със сълзи на очи.

Навън снегът беше затрупал,
стълбове, тротоари, дървета
и в двора наш, беше натрупал,
сняг върху цветя, врати и павета. 

Помня как топло се прегръщахме 
И как мило си говорихме на ти,
после по местата си се връщахме,
а камината ни продължаваше да гори.

Днес това остана спомен само,
за един семеен, приятен живот,
Помниш ли тати, помниш ли мамо,
Спомените ми са малко, но богати.

Днес ми е много тъжно,
вече заедно не сме ... 
отдавна не сме семейство задружно,
детето в мен с кървави сълзи реве.

През годините си не исках много,
само хора, които да ме обичат,
семейство, на което рамо да подпра,
родители, които с гордост "дъще" да ме наричат.

Исках огнище до което спокойно да стоя,
прегръдка от близък, където да притихна,
майка и баща, до които да седя
да се сгуша в тях и да се усмихна.

Исках само родители, това е,
от това всяко дете има нужда, нали?
Сега единствено душата ми ме терзае,
не само за една чужда вина.

Защо аз плащам за чужди грешки, 
питам се, но отговор не намирам
каква е тази в гърлото ми горчивина,
заради която чувствам, че умирам?!?

Тъгата, до болка ми е позната,
и нейната спътница също така,
неведнъж губя двубоя в играта,
неведнъж роня сълза след сълза.

Душата ми отиграна сто пъти,
и изпробвана колко може да издържи,
вече тъжна и студена към всеки,
в мен неспирно вали ли, вали.

Какво да кажа повече от това,
просто тъгата и злобата може би,
ми причиняват жестока болка,
зад гърдите ми, където гори.

Днес, въпреки годините ми, 
аз се чувствам излъгана, отиграна,
и ледено побира сърцето ми 
всяка следваща рана.