не съм създадена за този свят.
Прилики с хората не откривам,
сърцето и душата ми високо летят.

Вечер, когато остана сама, 
не стоя пред телевизора като вас, 
държа химикала си в едната ръка,
и изливам чувствата си час подир час.

Мислите ми не почиват, 
и те вече изморени са като мен,
защото не спряха да се взират,
в черните ви души всеки ден.

Злобата ви е толкова голяма, 
и ах този лицемерен поглед ..
Спирка. Граница. Умора няма.
Всеки играе различна роля.

Разпокъсани, като лист хартия.
Да ме разплакват .. не спряха.
Искам, но не мога да ги изтрия.

Често превъртам и сънувам кошмари.
Тежки. Мрачни. Болни и сълзливи. 
Живота ми не спря да ми удря шамари.
С юмруци. Силни. Задушливи.

Не изържам. Признавам си. Боли!
Спомените от миналото ми останаха. 
Тъжно е, нали?
Гънките в мозъка ми от мъка се схванаха.

Паля свещ с молбта да преодолея.
Всичката тази болка и тъга.
Засега успях само душата си да разболея.
Бършейки от лицето си всяка сълза.

Петите ми се подкосиха. Коя съм, забога?
Едно нещастно, самосъжаляващо се момиче. 
Друго да говоря не мога.
Искам ми се да бъда малко, волно птиче.

Не е нормално да говоря така, знам.
Но боже какво да правя ?
Повече нямам от себе си какво да дам
ден след ден в чашата с алкохол с давя.