Скрита в прегръдката на мрака,
вървя сляпо с голяма тревога,
че нещо страшно отвъд ме чака, 
и, че да продължа така - не мога.

Това ли е животът ми питам,
това ли е пътят по който вървя? 
Сляпа в живота си да скитам, 
да страдам и да скърбя?

Каква е тази моя съдба?
Щом да живея ме е страх ... 
стискам юмрук и мисля как така 
живота си проиграх ...

Не ми е тъжно. Чувствам умора, 
в дълбините на моята душа, 
ще дойде ден, когато от изнемога, 
ще прережа гръкляна си с нож в ръка.

Някога исках да имам живот,
не като този, който е сега ... 
и не да бъда със сърце на робот,
или с примряла в себе си душа.

Това е, просто мълчание ми остана, 
нямам желание вече за нищо .. 
тая в себе си не една голяма рана, 
и липсва ми от миналото - всичко!

Прегракнах, свих поглед и глава, 
примирявайки се с всичко до днес, 
отначало още по грешен завой завих
който не ми придава никаква чест!

Нямам желание за продължение, 
по този начин на живот да живея, 
не ме интересува хорското мнение,
сълзите си неуморно всеки ден ги лея.

Разбираш ли, кажи ми ... 
Чувствам някаква тежка празнота ..
някои хора оставиха в мен следи, 
заради които днес роня сълза след сълза.

Как да превъзмогна всичко това, 
някой да ми каже как?
как да изляза от тъмната гора, 
щом да намеря изход не мога!