Самозаблудата, е моята стихия, Мястото, където намирам утеха,  Тъмнината е моята доживотна килия,  Самотата, е тъжната ми дреха. Усмивката ми, е просто маска, Която показвам всеки ден, Лекарството за това, е нежната ласка, Която спокойно приема душата в мен. И всичко слагам под общ знаменател, Когато ненормалното у мен изригва, И до мен стои незаменим приятел, Когато мисълта ми започва да се срива. Самозаблудата, е моята лъжа за щастие, Която лъже ли ме, лъже без умора, Колко сълзи и мъка ли душата ми крие, Щом със сълзи дрезгаво говоря.  И пак ще кажете вий, тя нещастна е, забога, Пак ще се потопите в мисли, кога ще спра, Но тихо ще отврърна - Съжалявам. Не мога. Това е всичко, което мога да промълвя.  Тези думи крещят в душата ми всеки миг, Прости ми ти. И ти, че това съм аз. Но това ще говоря до последния си вик, Животът ми от дете, е приет, неразумен бас.

Много тъжно....